ПРЕНАСЯНЕ МОЩИТЕ НА СВЕТИ АЛЕКСАНДЪР НЕВСКИ

ХІІІ в. Бог изпратил на Русия тежко бедствие. Татарите, под водителството на хан Батий, минали по цялата руска земя, опожарявали и ограбвали градове и села, взимали в плен хиляди мъже, жени и деца и разорили цялата земя до самия Новгород. От това нещастие на Русия се възползвали съседните враждебни народи шведи, немци и литовци. Те възобновили своите нападения от всички страни. Руските князе упорито защитавали своята родина. Един от тях бил и Александър, вторият син на великия княз Ярослав ІІ. Александър бил благочестив, свято изпълнявал своя дълг, заслужил любовта на народа и Бог винаги му помагал.
Като опустошили Русия, татарите заели степите покрай реките Днепър, Волга и Урал до Черно и Каспийско море. Там хан Батий основал своето царство, наречено “Златна орда”, и недалеч от устията на Волга построил гр. Сарай. Руските князе станали негови васали и при възцаряването си трябвало да пътуват до столицата на хана, за да получат от него право на князуване. Народът бил обложен с данък, за чието събиране ханът всяка година пращал особени чиновници. За Владимирски велик княз Батий утвърдил Ярослав ІІ, а син му Александър останал да управлява Новгородската област, която още била свободна от татарите.
Шведският крал предприел поход срещу Новгород. Той събрал грамадна войска и на ладии по река Нева се отправил към столицата на Александър. Новгородци били обхванати от ужас. Те никак не се надявали да отблъснат силния враг със своята малка войска. Но княз Александър възложил упованието си на Бога и на справедливостта на своето дело. Той се помолил в храма “Св. София”, взел благословение от епископа и бодро казал на дружината си: “Ние сме малко, а врагът е силен. Но не в силата е Бог, а в правдата!” И като се срещнал със силния неприятел на бреговете на р. Нева, Александър с Божия помощ удържал славна победа, за която бил наречен “Невски”. Такива бляскави победи той неведнъж удържал и над немци, и над литовци, които често нахлували в Русия. Когато баща му Ярослав починал, ханът утвърдил Александър за велик княз Владимирски, Киевски и Новгородски.
С възшествието на Александра на Владимировския великокняжевски трон се умножили и неговите грижи и трудове. Сега той станал единствен защитник на православната вяра и народ против татарите. Но Александър трябвало да действа не с меч, а с мъдрост и търпение. Той е знаел, че не разполага със сили да се противопостави на многочислените татарски орди и че всяка съпротива ще доведе само до по-голямо разорение на народа, каквото неведнъж ставало, когато някои князе в неразумието си не искали да изпълняват повелите на татарския хан. Единадесет години Александър бил велик княз. През това време той успял да направи много добри неща за вярата, църквата и народа. Чрез своето ходатайство той освободил от татарски данък духовниците като служители Божии; получил от хана позволение да постави православен епископ в самата столица на татарското царство и заставил татарите да уважават християнската вяра.
Като покорили Русия, татарите оставили руските князе да управляват своите княжества. За себе си те искали само редовно да им се събира определената дан, но при събирането на тая дан народът често оказвал съпротива. На много места се стигало до метежи, които татарите жестоко потушавали. Така, през последната година от князуването на Александър градовете Владимир, Суздал и Ростов въстанали и избили своите притеснители. В Ярослав и Устюк избухнали големи бунтове. И в Ордата вече се готвело грамадно опълчение, за да накаже въстаналите. Великият княз Александър сам заминал за Ордата, като се решил или да умре за отечеството, или да го спаси. Бог благословил с успех последното дело на св. Александър. Руската земя била спасена от ново нашествие на татарите.
На връщане от Ордата Александър заболял в едно Нижегородско село. Почувствал близката смърт, той свикал князете, придружаващите го боляри и простите хора, направил последни разпоредби, благословил всички присъстващи, простил им всичко, като поискал и от тях прошка за всичко. След това се изповядал, причастил се със светите Тайни и предал Богу дух на 14 ноември 1263 г. Тогава той бил на 44-годишна възраст. Всички го горко оплакали. Погребан бил в съборната църква в манастира “Рождество Богородично”, близо до гр. Владимир. Из цяла Русия се разнесла славата на неговите чудеса. При гроба на св. княз Александър мнозина болки получавали изцеление. При император Петър Велики мощите на св. Александър били пренесени с голямо тържество в новооснования Петербург и положен в построената в негова памет Александро-Невска лавра.
Православната църква празнува паметта на св. Александър Невски на 23 ноември, а пренасянето на светите му мощи от Владимир в Петербург – на 30 август.

Вече няколко дни източните части на гръцката столица са обхванати от пламъци. Южната ни съседка се бори с огнената стихия всяко лято и дава множество жертви, но тази година огънят заплашва непосредствено гръцката столица. Изгорели са стотици домове. Евакуирани са болници и старчески домове. Еколозите говорят за екологична катастрофа в района, тъй като над Атина се носи черен облак дим. Част от пламъците бяха овладяни, но на североизток те избухнаха с нова сила. 15 000 хектара гори. Най-пострадали са районите Граматико, Варнава, Маратона и Стамата. В непосредствена опасност беше централният манастир на Атина - Пентели, където често се провеждат срещи и мероприятия на Св. Синод на Гръцката църква, тъй като огънят достигна на 50 метра от обителта. За щастие огнеборците успяха да спрат пътя на огнената стихия в тази посока. По информация на противопожарните служби двама монаси са обкръжени от пламъците в манастира "Живоносен източник" в Граматико. Друг манастир край Атика - манастира на св. Ефрем Чудотворец в Неа Макри, е заплашен от огъня. Монасите са евакуирани, а мощите на светеца са пренесени от обителта. Манастирът в Неа Макри е най-популярното място за поклонение край Атина, като всеки ден да получат благословията на известния светец и чудотворец се стичат хиляди хора. "Вече само Бог може да ни спаси", заяви в отчаянието си един от свещениците на манастира. Пострадали са и други манастира и църкви в засегнатите области.Гръцкият архиепископ Йероним разпореди неправителствената църковна организация "Взаимопомощ" да оказва всяка необходима материална помощ на пострадалите от пожарите.

ОТСИЧАНЕ ГЛАВАТА НА СВЕТИ ИОАН ГОСПОДЕН КРЪСТИТЕЛ

Почитайки Св. Йоан Предтеча като най-велик от пророците, Църквата посвещава на неговата памет няколко дни в годината. На 24 юни, тя тържествено празнува рождението на тоя предвестник на Спасителя; прославя го на другия ден след празника Богоявление; а на 29 август възпоменава неговата смърт и в знак на участие в страданията му е наредила тоя ден пост.
Когато бил на 30 години, Св. Йоан Предтеча, по внушение Божие, се явил между юдеите, за да ги приготви да приемат Месията – Христа. Възвестявайки им явяването на Спасителя и приближаването на Царството Божие, Йоан ги убеждавал да се приготвят за тая велика радост чрез покаяния за греховете си и изправяне на живота си. Множество люде идвали при Йоан и приемали от него покайно кръщение. Някои от тях така го почитали, че мислели да виждат в него Самия очакван Месия – Христос.
След кръщението на Иисус Христос Йоан продължавал да учи народа и близо до Енон кръщавал идващите при него, като свидетелствал за Христа, че Той е Син Божи, слязъл от небето. “Той трябва да расте – казвал Йоан, - пък аз да се смалявам. Който иде отгоре, Той е над всички”.
Като проповядвал покаяние, изобличавал беззаконията и пороците, Йоан не се боял да говори строгата правда дори и тогава, когато могъл за туй да се подложи на опасност. Цар Ирод, син на оня, който убил витлеемските младенци, се развел с жена си и се оженил за Иродиада, жена на брат му Филип. Понеже това се забранявало от Мойсеевия закон, Йоан казал на царя: “Не ти прилича да имаш жената на брата си!” Разгневения Ирод заповядал да затворят Йоан в тъмница. Иродиада още повече от царя ненавиждала Йоан и искала неговата смърт. Но Ирод се побоял да го убие, понеже знаел, че той е честен човек, когото целият народ уважавал и почитал за пророк.
Скоро след затварянето на Йоан Ирод празнувал рождения си ден и направил голямо угощение на велможите и началниците галилейски. На тоя празник Иродиадината дъщеря играла и така се понравила на царя, че той във възторг се заклел да й даде каквото пожелае – дори и половината си царство. Девойката не знаела какво да иска. Тя се посъветвала с майка си, която я подучила да поиска главата на Йоан Кръстител. Дъщерята дошла при царя и му казала: “Искам още сега да ми дадеш на блюдо главата на Йоан Кръстител!” Ирод се натъжил твърде много, но поради клетвата не се решил да й откаже и пратил в тъмницата да отсекат главата на Йоан. Донесли на блюдо главата на великия пророк, дали я на девойката, а тя я занесла на майка си, която от злоба избола с игла езика на Йоан.
Йоановите ученици погребали тялото на светия си учител в Севастия, а Иродиада скрила главата му в Иродовия дворец. Съвестта, вероятно, мъчела Ирод, защото, когато до него дошли слухове за чудесата, извършвани от Спасителя, той казал: “Това е непременно Йоан Кръстител, възкръснал от мъртвите, и затова чудеса се вършат от него.” Мнозина казвали: “Това е Илия”; други “Някои от пророците”; но Ирод все повтарял: “Това е Йоан, комуто аз отсякох главата! Той е възкръснал от мъртвите”. Бедствия поразили Ирод, войската му била разбита от арабския цар Арета, баща на първата му жена. Той самият бил след това изпратен на заточение от римския император. И юдеите смятали тия бедствия като справедливо наказание за убиването на великия пророк.
Главата на Св. Йоан Предтеча била взета след това от жената на Хуза, домоуправителя на Ирод, една от ония жени, които вярно служели на Господа по време на Неговия земен живот. За да спаси от поругание светата глава на Предтеча, тя я вложила в съд и я скрила на Елеонската планина. След известно време главата била намерена там от един свет мъж, който отново я скрил пред смъртта си. Намерена по времето на Константин Велики, тя била пренесена и скрита в една пещера до гр. Емеса. През V в. била пренесена в Халкидон, а по-късно – в Цариград и оттам – в Комана.
На 24 февруари Църквата възпоменава първото и второто намиране на светата глава, а на 15 май – третото, когато тя била пренесена в Цариград.

УСПЕНИЕ НА ПРЕСВЕТА БОГОРОДИЦА

Тропар, глас 1

В рождестве девство сохранила еси, во успении мира не оставила еси, Богородице, преставилася еси к животу, Мати сущи Живота, и молитвами Твоими избавляеши от смерти души наша.

В рождеството си съхранила девството и в успението не си оставила света, Богородице, представила си се пред Живота, Майка станала на Живота и с твоите молитви избавяш от смърт нашите души.

Кондак, глас 2
В молитвах неусыпающую Богородицу и в предстательствах непреложное упование, гроб и умерщвление не удержаста: якоже бо Живота Матерь, к животу престави, во утробу Вселивыйся приснодевственную.

В молитвите непочиващата Богородица и в застъпничеството неизменно упование, гробът и умирането не я задържаха, защото, като майка на Живота, се представи на Живота, Всесилият се в приснодевствената й утроба.

Из акатиста на Успение (кондак, глас 4)

"Изпълнен с буря от помисли неверният евреин Афоний, виждайки пречистото тяло на Божията Майка, носено от богоносните Апостоли всечестно към гроба, се спусна към него, да го събори. Но внезапно, когато очите му ослепяха и едновременно с това ръцете му, прилепнали към одъра Й виснаха отсечени, изповяда с вяра, че Тя е Божия Майка, зовейки към Бога: Аллилуиа".

Тропар на предпразненството
Люде, с любов се съберете днес! Радвайте се, възклицавайте и ликувайте с веселие! Защото Божията Майка преминава славно от земните жители към небесните!

Архиеп. Аверкий Таушев

ПРИНАДЛЕЖИМ ЛИ НА ХРИСТОВАТА ЦЪРКВА?

Мястото, където действа спасяващата и обожваща енергия на Светия Дух е Христовата Църква. Църквата е образ на Света Троица, народът Божи, Тялото Христово и Храмът на Светия Дух. Всички тези аспекти са необходими за пълния образ на Църквата. Принадлежим ли на Христовата Църква? Този въпрос има много дълбок смисъл. Когато дойде антихриста ще “признае” и ще “узакони”, а по този начин и ще овладее външната страна на Православната църква – нейните традиции, изкуство, догматика, канони, познанията за литургическа чистота и апостолското приемство. Затова външната принадлежност към Църквата и верността към традициите – макар те да са необходими за всеки, който желае познание за православната Истина и причастност към пълнотата на нейната благодат – не дават “гаранции”. Онова, което определя принадлежността към истинската Църква е развиването на усет към истината, който ще позволи на човека да различи духа на православното християнство от всички негови хитроумни имитации.Православната еклезиология се намира в най-голяма опасност от всички останали раздели на православното учение. Поради отслабването на силите на дълбинната вяра, православните християни, неразумно поддали се на светския дух, загубват правилната представа за това какво всъщност е Църквата. Техният поглед, както и погледа на обществото в което живеят, е обърнат към външното и затова те гледат на Църквата все повече и повече като на организация.Православната Църква не е “монопол” на клириците, не е само тяхна “работа”, както мислят невежите и чуждите на църковния дух. Църквата не е собственост на този или онзи йерарх или свещеник. Тя е най-тесен духовен съюз на всички правилно вярващи в Христа, стремящи се благочестиво да пазят заповедите Христови с единствената цел – да наследят вечно блаженство. В наше време, когато има толкова силни съмнения относно самото съществуване на Истината, когато всяка “истина” се разбира като относителна и се счита за съвсем нормално всеки човек да се придържа към “своята истина”, борбата за Истината придобива особено важно значение. И този, който не съчувства на тази борба, който вижда в нея само проява на “фарисейство” и предлага в замяна да се примирим пред лъжата, отпадайки от Истината, естествено, трябва да се счита за предател на Истината. Православните църкви, влизайки в крак с времето, ще се откажат от някои традиционни форми на църковния живот и еклезиологични положения, които ще счетат за “несъвременни” и по този начин ще отпаднат от Преданието, което съдържа в себе си силата на истинското християнство. Това е един от пътищата на превръщането на истинското Православие в светско, фалшиво “православие”. Същността на Православието не може да се съхрани там, където е загубено онова, което преди е пазило тази същност. Църквата никога няма да се подчини на света, никога няма да направи компромис с него. Нали Господ каза на учениците си на Тайната вечеря: “вие не сте от света”. Ако искаме да останем верни на истинското християнство, длъжни сме да пазим тези слова – истинната Църква винаги е била, е и ще бъде чужда на този свят. Отделена от него, тя е способна да съхранява божественото учение на Господа неповредено, защото нейната отделеност от света я пази неизменна, т.е. подобна на вечния и неизменен Бог. Там, където е прекъсната духовно-благодатната връзка със св. Апостоли и приемниците им - апостолските мъже и св. Отци, където има нововъведения във веро - и нравоучението с цел “да се влезе в крак с времето”, “да се прогресира”, да не се изостава от съвремието и да се приспособява с изискванията и модата на този свят, който в зло лежи – там не може да става и дума за истинска Църква. Православната вяра учи как да устроим живота си в съответствие с изискванията на християнското съвършенство, докато инославните взимат от християнството само дотолкова колкото това е съвместимо с изискванията на съвременния културен живот.Позицията на Православната Църква по отношение на еретиците е установена веднъж завинаги от св. Апостоли и св. Отци, т.е. от единното и неизменно боговдъхновено Предание. Съгласно него, на православните е забранено да участват в каквато и да е обща молитва или в богослужебно общение с еретици. Според същото това православно Предание римо -католицизмът е ерес и то твърде многообразна. За протестантството е по-добре да не се и говори. А католицизмът в течение на времето съвсем се е отделил от спасителната православна вяра и “непогрешимият” папа е провъзгласил за догмати още по-богохулни ереси. Несъмнено, с догмата за непогрешимостта на папата римо - католицизмът може да бъде определен като пан - ерес (всеерес).Разрушителният дух на отстъплението вече проникна и в нашата Православна Църква, чиито най-високи йерарси открито говорят за настъпването на “нова ера” и цинично предлагат да се откажем от всичко минало и да се съберем в някаква “нова църква” в близък “икуменически контакт и единодушие” с всички отстъпници от правата вяра и Църква. Водачите на икуменическото движение едва не отдавна започнаха да се изказват, че участват в него с цел “да свидетелстват пред инославните за истината на Светото Православие”. Сега, обаче, както става ясно от честите им изяви, те стават предатели на тази свята истина. В икуменическите контакти ние отхвърляме богочовешката православна вяра, тази органическа връзка с Богочовека и с Неговото Свято Тяло – Православната Църква на св. Апостоли и св. Отци – и искаме да станем членове на едно еретично, хуманистично и човекопоклоническо общество, в което няма място за Христос. Това е равносилно на духовна смърт. Всъщност разликата между Православието и инославието е особено съществена и дълбока. Западното християнство е изменило самото понятие за християнски живот, за неговата цел и условия, в които протича. Православната вяра е аскетична; православната богословска мисъл изследва пътищата към духовно съвършенство. Западните изповедания разбират спасението като външна награда за определено количество добри дела или за несъмнена вяра в Божествеността на Иисус Христос. Там не разсъждават и не умеят да разсъждават за това, как душата постепенно трябва да се освобождава от подчинението си на страстите и възхожда към безстрастие и пълнота на добродетелите. Католицизмът е имал и има аскети, но животът им е изтъкан от мрачно, безсъзнателно изпълнение на установени дисциплинарни изисквания, за което им се обещава вечен живот. А това, че този вечен живот се постига още тук чрез постоянно подвижничество, Западът не може да разбере.Православните хора трябва да осъзнаят, че не дължат послушание на епископ, независимо каква висока титла притежава, когато той престава да бъде православен и открито следва еретици, претендирайки за единство “на равни начала”. Напротив, те са длъжни да се отделят от него и да изповядат вярата си, защото епископът, бил той патриарх или папа, престава да бъде епископ в момента, в който престава да е православен. Епископът е осветена личност и макар да е грешен човек трябва да му се оказва уважение и чест, докато не бъде съборно порицан. Но ако открито проповядва ерес или е в общение с еретици, тогава християните не трябва да чакат някакво синодално (съборно) решение, а веднага са длъжни да се отделят от него.Църквата е там, където е истината. Вярващи са тези, които устояват в Православието, което дело на Светия Дух. Истинските свещеници са тези, които мислят, живеят и учат другите така, както са правили това св. Отци и светиите или най-малко не отхвърлят техния пример и тяхното учение. Там където липсва тази приемственост на учение и живот е измамно да се говори за Църквата, дори и всички външни белези да са налице. Когато е изгубена силата на Православието и към Църквата се отнасят преди всичко като към земна организация, принадлежността към мистичното Тяло Христово започва да се смесва в съзнанието на хората с членство в една или друга църковна партия. Тогава се допуска разрушаване на човешкия живот под предлог “чистка в Църквата”, ако даден човек е неудобен за дадена църковна партия. В тези условия клириците, миряните и монасите се тровят помежду си, започват да се ненавиждат един друг и между тях започва вражда заради защитаване на светските интереси на тяхната църковна партия. Една църковна групировка може да се отдели от друга и да се стреми да узакони своето положение с всякакви юридически и канонически аргументи. Различни партии могат да се съединяват в “супер-партии”, за да се чувстват по-канонични; те могат да говорят за своето външно единство, като че ли то съставлява истинното духовно единство на Църквата. Но те се провалят в това, че тяхното обединение е чисто политическо, което личи когато отново се разпадат или водят полемика с онези православни групи, неприсъединили се към тяхната организация.Съществува и една фалшива, лъжлива ревност, под маската на която се крият кипящи човешки страсти – преди всичко гордост, любов към властта и почестите - и интереси на партийната политика, подобни на тези, които играят водеща роля в политическата борба и които нямат място в духовния живот, в обществения живот на Църквата, но които, за нещастие, могат често да се срещнат в наше време и са главни причини за всевъзможни конфликти и безредие в Църквата. Самите тези, които се ръководят от “политиката” често слагат маската на борци “за идеята”, в действителност се стремят само към свои лични цели, стремят се да угодят не на Бога, а на своето самодоволство и ревнуват не за слава Божия, а за своя слава и за славата на своите сподвижници и членове на своята църковна партия. Всичко това е дълбоко чуждо на истинската свята ревност, всичко това й е враждебно и е греховно и престъпно, защото компрометира нашата свята вяра и Църква.Църквата ни е дадена за спасение на нашите души и за нищо друго! Ние нямаме право да я правим наше оръдие или да я превръщаме в арена за своите страсти заради постигането на лични цели.Осъзнавайки, че партийната политика е проникнала не само в другите групи, но и нашата собствена трябва да се запитаме: “Не следва ли от това, че благодатта на Светия Дух напуска нашия Синод?”Не е ли по-добре да се правим, че не забелязваме останалите православни групи и да се съсредоточим само върху себе си? Не! Това е отказ от отговорност от страна на епископата, като приемници на светите Апостоли. Партийната политика трови Православието, пречи на изпълнението на неговата мисия, отвращава новопокръстените и принуждава вярващите да слушат не словата на Христа, а шепота на сатаната. Да се мълчи за това би било престъпление, защото, ако не говорим за проблема открито, то как биха открили същността на православието, надхвърляща всяка партийност, тези, които са се отдали на духовно търсене? Как те ще могат да усетят живата реалност на истинската Църква, която е най-тесен духовен съюз на всички правилно вярващи в Христа? Друг признак на загубване силата на Православието виждаме в момента когато ръководителите на православните групи започват да играят “роли”. Причината за това е, че духовно нищожни хора подбудени от светски амбиции се стремят да заемат в Църквата позиция, предназначена за хора с по-висока духовност. В повечето случаи тези “актьори”, нямайки в действителност никакъв духовен авторитет, се принуждават да го придобиват чрез човекоугодничество. За това е говорил и св. ап. Павел, който още в първите години на християнството посочвал различието между истинските представители на Христа от човекоугодниците: “Ако бях още угаждал на човеци, не щях да бъда Христов раб.” (Гал. 1; 10).Определен вид актьорство може да се открие и у лъжепроповедниците на Православието, “богословите” на “очистеното” обновленческо Православие. Тези лъжеучители можем да срещнем не само в “либералните” кръгове, но също и сред “специалистите по Отците”, “консерваторите”, “традиционалистите”. Глашатаите на фалшивото Православие могат да дадат на човек усещането, че той накрая е разбрал Православието, но по-често от всичко те остават душата на човека недокосната.Така наречените “либерали” и “традиционалисти” са двете страни на един и същ медал. И едните и другите са обладани от съвременния критицизъм, любов към външния блясък и всезнайство и са приели Православието, за да го изследват и да правят своите “разумни” изводи, вместо да го черпят от живите му пазители. Не е достатъчен просто външен контакт с истинските пазители на Преданието, необходимо е духовно родство, любов и “единство на духа”.Колкото повече църковния лидер се старае да играе своята роля, толкова повече той очаква, че паството ще се проникне от неговата светска представа за властта и ще започне да играе ролята на безумно стадо. Това е лош пример и хората не могат да сравняват своето положение с Истината, тъй като никога не са се срещали с нея. Те не са в състояние да различат формалното пастирство от истинското Православие, водещо към спасение на душата; и затова търсят пастир не от духовни съображения, а за да станат “официално” членове на правилната църковна партия. Ако това търсене приключи с неуспех, то поради излишното внимание към “официалността” се стига дори до отчаяние от факта, че не те считат за “официално православен”.Истинското Православие е чуждо на всякакъв мъртъв формализъм. В него няма сляпо подчинение на “буквата на закона”, защото то е “дух и живот”(Иоан 6; 63). Това, което от чисто формална външна гледна точка ни се струва съвършено правилно, всъщност съвсем не е задължително да е такова на практика. Православието е единствената и пълна Истина, чистата Истина, без всякакви примеси на фалш, лъжа, зло.Всичко, което стои на пътя на Христовата Истина е идол. Затова ако човек следва указанията на църковен ръководител, които противоречат на Христовите заповеди, то този човек си е създал идол от “официалността”. В края на краищата се стига до извода, че “ако нашите водачи грешат, то всичко е загинало!” Въпреки това, не бива да считаме даден човек за безнадеждно загубен за Православието до тогава, докато той не е загубил истинското разбиране за Църквата. Портите адови няма да й надделеят, но те могат да надделеят над мнозина, които се считат за църковни стълбове, както ни показва историята на Църквата.По този начин някои християни могат да се окажат в такова положение, че да са напълно “легални”, но дълбоко чужди на Христос. Св. Отци изтълкували това - печатът на антихриста ще се полага на челото и на дясната ръка, но не едновременно, а или на челото или на ръката (Откр. 13; 16). Според св. Андрей Кесарийски, тези, у които печатът на антихриста ще бъде на челото, ще споделят идеологията на антихриста, докато тези, които ще получат печат на дясната си ръка само ще признават неговата власт, утвърждавайки, че това е допустимо, ако “си оставаш християнин в душата”. Но Дух Свети ще напусне хората, получили печата на звяра и тогава сърцата им ще се изпълнят с първия признак на гибелта – боязливостта – която бързо ще ги доведе към края.Днес съвсем официално Истината се обявява за лъжа, а лъжата за истина. И всеки е длъжен, иска или не, да вярва на всичко това въпреки всички доказателства и без основания. Ако ли не, то горко му! Този, който следва указанията на съвестта и учението на Господа, ще плати за това. И това се случва навсякъде – понякога даже в религиозна и църковна среда. Когато християнската любов изчезва, тя бива заменяна от сурогати, способни да обединяват Църквата само на външно ниво: официалност, установени норми на поведение, актьорство, човекоугодничество, политически съюзи – всички тези подмени, обединяват фалшивата църква, в която цари пустота. Най-тежко в такова време е да понесеш духовната самота. “Спасявай себе си! Блажен си, ако намериш макар и един верен сътрудник в делото на спасението: това е велик и рядък в нашето време Божи дар. Внимавай когато искаш да спасиш ближния, да не те повлече и тебе в гибелната пропаст. Това се случва ежечасно”.* Размисли на видния йерарх на Руската Православна Църква зад граница архиеп. Аверкий Таушев (+1976), поместени в книгата “Церковь перед лицо отступления”

ОТДАНИЕ НА ПРЕОБРАЖЕНИЕ ГОСПОДНЕ

Тропар, глас 7
Преобразился еси на горе, Христе Боже, показавый учеником Твоим славу Твою, якоже можаху: да возсияет и нам грешным свет Твой присносущный, молитвами Богородицы, Светодавче, слава Тебе.

Преобразил Си се на планината, Христе Боже, като Си показал на Твоите ученици славата Си, доколкото можеха, да възсияе и над нас, грешниците, Твоята присносъща светлина с молитвите на Богородица, Светодателю, слава на Теб.

НОВИНИ ОТ ГРЪЦКАТА ЦЪРКВА

Гръцките православни свещеници в САЩ (Архиепископия на Америка) са най-високо заплатените православни клирици в света, според официалните данни за заплатите им, обявени от архиепископията. Годишните им приходи достигат 170-200 хиляди долара. Към тях са включени и т.нар. benefits за участия в семинари, обучения, здравни и други социални осигуровки, разходи за жилище и автомобил и други. Техните заплати са най-големият икономически разход за местните гръцки общности. По този начин те се явяват най-скъпо платените православни клирици не само в Америка, но и в целия свят. Според таблиците за техните възнаграждения за 2009 г. свещеници със стаж от 0 до 5 години получават от 47 232 до 63 960 долара годишно. От 6 до 10 години от 63 960 до 71 280 долара. Свещениците с 15 годишен стаж получават 81 672 долара, а с 20 годишен стаж - 91 000 долара. Максималното заплащане за работа над 35 години е 115 хиляди дорала годишна заплата. В договорите на свещениците е записано, че енориите са длъжни да им осигурявят също така жилище, автомобил с тяхната поддръжка, платен отпуск от две седмици до три месеца в зависимост от статута и стажа му. Общностите са длъжни и в началото на всяка година да актуализират заплатите на свещениците в зависимост от поскъпването на живота в страната. Към споменатите в договорите условия не са включени приходите от треби, които се считат за доброволни пожертвувания на енориашите.

НОВИНА ОТ ИЗРАЕЛ

За пръв път от две хиляди години насам, след разрушаването на Втория храм в Йерусалим, в Израел, в селището Мицпе Йерихон, през изтеклата седмица беше издигнат жертвеник и бяха произнесени думите на специалната молитва. Това е първият жертвеник, издигнат в Израел, след като Вторият еврейски храм е бил разрушен от император Тит през 70 г. сл. Хр. и оттогава до днес от него е останала единствено западната стена, известна като Стената на плача.
Жертвеникът в селището Мицпе Йерихон е бил съграден от камъни от Юдейската пустиня, взети от място, където не е стъпвал човешки крак. Съгласно законите на еврейската религия тези камъни са били обработени без използуването на железни инструменти и са слепени със специален материал, изработен от пясък от кратера Рамон и битум от Юдейската пустиня. Така направеното лепило издържа на високи температури, не се топи от горещината, което позволява да се поддържа постоянен огън в жертвеника съгласно заповедите на Тората.Новият жертвеник е висок 4 метра, с дължина и ширина по 6 метра и е създаден от сътрудниците на Института на храма. Този институт вече 20 години се занимава с възстановяването на свещени съдове, украшения, мебели и елементи, които трябва да бъдат използувани след построяването на Третия храм. Сред вярващите евреи в Израел съществуват и такива, които обмислят възможността за реконструкция на храма, разрушен от римляните. Институтът на храма разполага с около 70 предмета, с които да бъде украсен бъдещият Трети храм. Сред тях учените са успели да възстановят златната арфа на цар Давид, златния седмосвещник, златния жертвеник за благовония, медния умивалник, златния стол и одеждите на първосвещеника. През 2005 г. Инстиутът на храма получи неочакван подарък от тихоокеанската държава Папуа-Нова Гвинея - десет златни слитки, украшения и скъпоценни камъни, както и 10 хиляди долара, предназначени за построяването на трети храм. Директорът на института равинът Йехуда Глик заяви, че се сбъдват пророчествата от Библията, в която цели стихове са посветени на това, че чуждоземци и неевреи ще пристигнат в Обетованата земя и ще построят храма. Дарителите от Папуа-Нова Гвинея са разказали и за мечтата си да изпратят в Израел кораб с дървен материал, от който да бъде създаден Третият храм. Йерусалимският храм, според Библията, е бил построен с цел в него да бъде поставен Ковчегът на завета и е бил най-важната и свята сграда според юдаизма. Храмът и мястото, където той се е издигал, е от голямо значение за трите монотеистични религии - юдаизма, християнството и исляма. Разрушаването на храма е важен момент от юдейската традиция - от този момент юдаизмът приема практиката на открития култ, съсредоточен върху Книгата /култа в Синагогата/, а не върху жертвоприношението.

НОВА ИКОНА

Осветена бе нова икона на светите страстотерпци и новомъченици" Св.Цар Николай Романов и семейството му" първите жертви на кървавият атеистичен комунистически режим.Иконата ще бъде поставена в бъдещият храм-мемориал"Свети Новомъченици Български"

Свети страстотерпци и мъченици молете Бога за нас!

НОВИНИ ОТ УКРАЙНА

Близо 5000 души участваха в религиозно протестно шествие срещу посещението на патриарха на Москва и цяла Русия Кирил и в подкрепа на създаването на независима от Русия украинска православна църква. "Ако Господ ни е благословил да живеем в независимата ни държава, той ще благослови и съществуването в тази държава на единна и независима православна църква", заяви ръководителят на Киевската патриаршия Филарет, след като отслужи литургия на открито.
Демонстрантите носеха табели с надписи "Независима църква за независима държава", "Долу лапите на Москва от светите места в Украйна", "Кирил - вън от Украйна" или "Кирил е чужд за Украйна".




"Слава на Киевската патриаршия", "Слава на Киевския патриарх Филарет", скандираха свещеници и вярващи. Те преминаха в шествие от катедралата "Свети Владимир" до паметник на светеца на хълм над река Днепър.
Филарет отново разкритикува патриарх Кирил, който вчера започна 10-дневно посещение в Украйна. Московската патриаршия смята тази страна за канонична територия.
Украинските православни са разделени между църква, която се подчинява на Московската патриаршия и две дисидентски формации, една от които на Филарет, които не са признати от другите православни църкви.
"Чрез своите вярващи Кирил иска да влияе на обществото ни. Той нарича украинците моя народ, но той не е украинец. Значи не смята Украйна за независима държава", заяви Филарет на пресконференция.
Вчера патриарх Кирил отново призова всички украински православни да се обединят с Московската патриаршия и повтори несъгласието си със създаване на независима православна църква в Киев. Кирил ръководеше молитвена церемония по случай 1021 години от покръстването на славянския свят. "Не всички наши братя единоверци споделят този празник днес. Някои са извън защитната ограда на църквата, извън ценното й единство", каза Кирил.
Прозападният президент на Украйна Виктор Юшченко води кампания за признаване на Киевска патриаршия на украинската православна църква, която се отдели от Московската патриаршия през 90-те години, като легитимна независима църква, която да не се отчита пред Москва.
Юшченко е потърсил подкрепата на екуменическия Константинополски патриарх Вартоломей Първи, духовният водач на 250-те милиона православни християни в света, но не е получил ясен отговор.