Електронна поща

електронна поща : ipbz@abv.bg

неделя, 27 май 2012 г.

Неделна Проповед


Тази сутрин в храма беше празно,или по точно бяха дошли малцина.Вън времето изобщо не приличаше на майско.Дъжд,който носи със себе си чувството за зимна студенина,за тъга,за размисъл обливаше всичко.Една от възрастните жени,моя енориаша,в края на Светата Литургия се обърна към мен със следната констатация:

-Отец,нали чу снощи прогнозата.Времето ще бъде дъждовно,за това никой няма в храма!

Замислих се ! Къде са хората се попитах,щом не са тук,и реших да ги потърся. В едно странно за мнозина място – градския МОЛ. Оказах се на „точното”място.Огромно количество мъже и жени,се  движеха се във всички възможни посоки,дошли със своите деца,приятели,близки.Влачейки привилегията на съвременият човек – пълната найлонова торба,усмихнати,напрегнати,привидно доволни пъплеха превити от тежестта на своите товари и доволство.Човешко,мимолетно,привидно може би,но доволство,изпитвано от цялото им човешко същество.

Тук времето,лошата прогнозата,дъжда нямаха власт над същите тези хора които не видях в храма сутринта.Тук нещата се оказват други.Веселие,присъствие,множество. За тези хора причината че ще се понамокрят или че няма да могат да се поизлежат ги не ги бе накарала дори за миг помислят  да останат в домовете си. В този миг един въпрос проряза като нож мисълта ми:

Кое кара тези хора да са тук? Или още по страшния въпрос за мен бе: Кое кара тези хора да предпочетат в неделното утро не ХРАМА а МОЛ-а?

Страх ме е да произнеса отговора на глас! Страх ме е! Защото този отговор ще породи лавина от въпроси,от думи които като отчупени парчета скали се търкалят по надолнището на моето съзнание към мен.В този отговор,който нямам сили да дам сега,се крие и занемарената проповед на уж „Живата” ни вяра,и слабостта да излезем не в средата на храма,ние духовниците а в средата на всеки човешки живот и съдба, и да говорим,да „сеем словото” което за нас уж верните не е „безумство” а „слава Божия”.Така е,нямаме нито способност нито силата да кажем- Огън се пали от огън!

Докато мислех това,премина още една мисъл която ме стресна:Дали тук някъде не е и Нашият Господ Христа.Лутащ си из тази човешка река от хора,влачещи  своите „съкровища” обвити в духа на цивилизацията-найлоновата торба,доволни,привидно сити.Огледах се,за да видя не седи ли в края на някой от дългите коридори на този „дворец” на псевдо-човешкия прогрес МОЛ-а,и очаквайки някой да го погледне в очите да протяга отново ръка Господ ,казвайки : „Елате при мене отрудени и обременени и аз ще Ви успокоя”

Господи ние отдавна не те виждаме! Защото сме слепи.Защото сме глухи.Защото ...........

Ами ако ме попита Господ:-   Какво поколение ще бъдете?

Какво можем да  отговорим: - Ще бъдем МОЛ- поколение Господи,което ще гледа прогнозата за времето,за да решим дали да дойдем до храма ти,или да отидем в МОЛ-а.И то само ако не вали! Иначе не ни чакай днес.

С тези объркани мисли излязох,тръгвайки по мокрият уличен тротоар.Спокоен че съм излязал от тази безсмислена суета. И в един миг пред мен се появи този който не очаквах -Господ.Погледна ме,беше сам.Доближи ме и ми каза:

-         Не стои,не чакай времето да се оправи! -след което прокънтяха думите му:  -Иди и ги повикай!

-         Да ги повикам,как?

-         Както аз те повиках! Както съм викал всички през тези 2 000 години.Нима не знаеш как?

И в този миг изчезна.

Ето какво трябва да правим всички,да повикаме останалите.Чрез сърцето си.С любовта си!

За да не се извиняваме на идното поколение и на Бог с нелепата фраза:

-Времето бе лошо за това в храма няма никой!

отец Радослав П.


Няма коментари:

Публикуване на коментар